Зданието за официални заседания в сенаторския ком плекс на Новата република съдържаше много зали, под ходящи за всякакви допълнителни срещи и събития – от възпоменателни концерти до церемонии за раздаване на почетни награди. Лея и Тай-Лин се запътиха към една от най-малките банкетни зали. Съвещанието на закуска беше организирано от Вариш Викли, която не можеше и да си представи такова нещо като неподходящ момент за оживено събиране.
Вариш се завтече към тях на четири крака.
– Ето ви! Тъкмо се тревожех, че ще закъснеете.
– Подранихме – възрази Лея, а Вариш обви дългите си крайници първо около нея, а после около Тай-Лин за бърза прегръдка.
– Да, но все пак се притесних. Нали ги знаеш какви са.
Имаше предвид видните представители както на крайната левица, така и на крайната десница на по пулистката партия. Крайно десните искаха Сенатът да бъде разпуснат и всяка планета пак да стане напъл но самостоятелна единица; крайно левите пък се на дяваха цялото население да получи свободен достъп до изборите, за да може да се карат не хиляди сенатори, а безброй много граждани. Единствената им обща черта явно беше готовността да подкрепят кандидатурата на Лея за пръв сенатор.
– А сега ела да те представя на всички – настоя Вариш.
Скоро Лея вече се здрависваше с ръце и лапи, разменя ше си любезности; благодарение на няколко обобщител ни холозаписа, които Кори ѝ беше приготвила, разпозна всички присъстващи сенатори и дори успя да зададе на няколко добре осведомени въпроса относно семейст вата им и планетите, които представляваха.
„С други думи – помисли си тя, докато слушаше весе лия разказ на поредния сенатор за внуците му, – срещата върви чудесно за всички освен мен.“ Въпреки че чак сега си беше дала сметка колко неприятни чувства пораждаше в нея предстоящата ѝ кандидатура или може би просто дискусиите на тази тема – каквато и да беше точната причина да изпитва такова неудобство.
Влязоха заедно в банкетната зала, двама по двама. Лея знаеше, че столът в другия край на масата е запазен за нея – почетния гост, който щеше да бъде настанен точно срещу домакина на срещата. Затова прекоси за лата, като доизслуша сенатора, който вървеше редом с нея, преди да сведе поглед към трапезата – разкошна дори по стандартите на Вариш, с кадифена декоратив на покривка, която се простираше от единия до дру гия край, и нежни хартиени фигурки около сгънатите в сложни форми салфетки.
– Сериозно ли, Вариш?! Всичко това – на закуска? Думите ѝ предизвикаха добронамерен смях в залата. Разточителният вкус на Вариш Викли беше добре извес тен и слабост, с която самата тя често се шегуваше. Днес обаче само сви рамене.
– Не съм давала подобни заявки. Може би обслужващи ят персонал е чул името ми и е решил, че искам разкош и блясък – усмихна се тя, докато заемаше мястото си. – И щом репутацията ми е такава… ами спокойно мога да се примиря с нея.
Лея също се намести на стола си, взе салфетката… и застина.
На хартиената фигурка, поставена в средата на чинията ѝ, беше написано нещо. На ръка. Вече почти никой не пишеше така. Изминали бяха цели години, откакто беше виждала думи, изписани ръкописно с мастило където и да било освен на историческите документи.
Днес обаче някой беше оставил това послание в чинията ѝ – послание, което се състоеше от една-единствена дума:
БЯГАЙ.
Лея бутна стола си назад и скочи моментално на крака.
– Трябва да се махнем оттук – обърна се тя към са щисаните сенатори около масата. – Веднага. Бързо!
Но те не помръднаха, въпреки че тя вече тичаше към вратата. Вариш попита:
– Лея? Какво, в името на Силата…
– Не ме ли чухте? – повиши глас тя. Тези глупаци не бяха помирисвали войната и нямаха представа какво е да получиш предупреждение и да действаш светкавично. Лея вдигна бележката, за да покаже надписа на околни те. – Бягайте! Всички да бягат!
И с тези думи хукна с всички сили, най-сетне чула как останалите се раздвижват зад гърба ѝ. Може би смя таха, че бележката е някаква шега, но Лея не беше тол кова наивна. Смътното зловещо предчувствие, което я измъчваше през цялата сутрин, най-сетне беше придо било конкретен облик. За това се беше опитвал да я предупреди усетът ѝ.
Докато препускаха през коридорите на зданието, Лея зърна един панел за евакуационен сигнал на стената и скочи настрани да го натисне. Роботизиран глас съобщи:
– Потенциални заплахи не са отчетени…
– Извънреден протокол! Сигнал за незабавна евакуа ция! – извика Лея и продължи да тича.
Разнесе се вой на сирени, а предупредителните лампи по стените запримигваха. От различните зали наоколо започнаха да се стичат хора, повечето от които мърмо реха недоволно, но поне вървяха към изходите – а когато я видяха, че бяга, се затичаха на свой ред. Чувството за надвиснала опасност нарастваше зад гърба ѝ като вълна, готова да я залее.
Дъхът ѝ спря, когато събра сили и изхвърча с пълна скорост през вратата, така бързо, че тя почти нямаше време да се отвори пред нея. На площада вече беше пълно с охранителни дроиди, които водеха хората по-далеч от сградата, но твърде много продължаваха да се въртят наоколо, вперили разтревожени погледи в разиграващата се сцена. Последните евакуирали се я заобикаляха и се стичаха навън, но след като се отдалечиха малко от вратата, половината спряха и останаха да стоят глу паво в обхват.
В обхват на какво? Още не беше сигурна. Но всичките ѝ инстинкти, самата Сила ѝ нашепваше, че предстои да се случи нещо ужасно.
Лея не спря. Продължаваше да тича с всички сили, без да се обръща назад, докато…
Ослепителна светлина. Рев, така мощен, че го усети в костите на черепа си. И вълна от горещ въздух и отломки, която я помете, събори я и я претърколи, преди да обвие целия свят в мрак.
