И тук, пред погледа на Бога и Седмината му мъченици,
аз се кълна:
Нека мракът познае името ми; нека трепери в отчая-
ние, щом го чуе.
Дордето той гори, аз ще съм пламъкът.
Дордето той кърви, аз ще съм острието.
Дордето той съгрешава, аз ще съм светец.
И ще съм сребро.
Обетът на „Сен Мишон“
И не ме питай дали съществува Бог – по-добре питай защо
е такъв мръсник.
И най-големите глупци не могат да отрекат съществуването
на злото. Ден след ден тънем в сянката му. Добрите се въздигат
над него, лошите го поглъщат лакомо, ала всички ние, без значение
добри или зли, газим, затънали до пояс в него, всяка секунда от
животите си. Върху злите се сипят и проклятия, и благословии.
На всяка чута молитва се падат десет хиляди, останали без от-
говор. А светците страдат рамо до рамо с грешниците, жертви
на чудовища, изплюти директно от недрата на ада.
Ала ако има ад, не трябва ли да има и рай?
И ако има рай, не можем ли да го попитаме защо се случва
това?
Защото, ако Всемогъщият иска да сложи край на този ужас,
но някак все не успява, значи съвсем не е толкова всемогъщ, как-
то свещениците държат да вярваме. А ако хем иска, хем може
да сложи край на злото, защо то продължава да съществува? А
ако нито може, нито желае да го изтрие от лицето на земята,
значи въобще не е никакъв бог.
Съответно единственото възможно обяснение е, че може да
го спре. Просто е избрал да не го прави.
Децата, изтръгнати от ръцете на родителите си. Безкрай-
ните полета с редици безименни гробове. Безсмъртните мър-
тъвци, които ни преследват под светлината на почернялото
слънце.
Сега сме плячка, mon ami*.
Просто храна.
А Той така и не си мръдна скапания пръст, за да спре всичко
това.
Можеше да го направи.
Просто не го направи.
Понякога не се ли питаш в какво чак толкова сме съгрешили,
та така ни мрази?
ЗАЛЕЗ
Беше двайсет и седмата година от Гибелта на дни-
те и началото на мракодението във владенията на
Вечния крал, а убиецът му очакваше смъртта си.
Застанал бе като на пост до тесния прозорец, изга-
рящ от нетърпение най-сетне да срещне края си. Стис-
каше зад гърба си татуираните си ръце, покрити със
засъхнала кръв и бледа като звездна светлина пепел. Ки-
лията му бе заточена навръх една самотна кула, която
вечно будните планински ветрове целуваха непрестанно.
Вратата ѝ бе желязна, тежка и здраво заключена – като
устните на човек, пазещ тайна. Убиецът се взираше в
слънцето, потъващо зад хоризонта към незаслужената си
почивка, и се чудеше какъв ли е вкусът на ада.
Покритият с калдъръм вътрешен двор под него му
обещаваше кратък полет към лишен от сънища мрак.
Ала прозорецът бе твърде тесен, за да се промуши през
него, а онези, които го бяха заключили тук, не му бяха
оставили нищо друго, което евентуално да го отведе до
съня. Само слама, върху която да лежи, кофа, в която да
се облекчава, и гледка към крехкия залез, която да служи
като предупредително мъчение преди истинското. Беше
облечен с дебело палто, стари ботуши и кожени бричове,
покрити със сажди и безброй лекета от дългите пъту-
вания. Бледата му кожа беше плувнала в пот, ала дъ-
хът му се рееше на ледени облачета в мразовития въздух,
а огнището зад него не гореше. Студенокръвните не биха
рискували да запалят огън дори в собствените си зат-
ворнически килии.
Скоро щяха да дойдат за него.
Замъкът под краката му вече се пробуждаше. Чудо-
вища, надигащи се от студената пръст на леглата си
и нахлузващи маски, с които поне малко да приличат
на хора. Във въздуха навън се носеше тежката симфония
от плясъците на криле на прилепи. Покрити от глава
до пети в тъмна стомана, войници роби патрулираха
по крепостните стени долу. Върху черните им наметала
бяха извезани два вълка и две луни. Убиецът присви уст-
ни, докато ги наблюдаваше – мъже, застанали на стража
там, където и куче не би се унижило да пристъпи.
Небето над главата му беше тъмно като грях.
Хоризонтът – ален като устните на неговата дама,
когато я целуна за последен път.
Той прокара палец по пръстите си, галейки буквите,
татуирани под кокалчетата.
– Търпение… – прошепна.
– Може ли да вляза?
Убиецът не си позволи да трепне. Наясно бе, че иначе
щеше да достави огромно удоволствие на студенокръв-
ния. Вместо това продължи да се взира през прозореца
към насечените хребети на планините отвъд, подобни на
стиснати юмруци, покрити с пепелявосив сняг. Усещаше
нещото, застанало зад гърба му и впило поглед в тила
му. Знаеше какво иска, защо е тук. Надяваше се всичко да
стане бързо, въпреки че дълбоко в себе си бе уверен, че ще
се наслади на всеки негов писък.
Най-накрая се обърна и усети как при вида на гнус-
ната твар в гърдите му лумва огън. Гневът беше добре
дошъл – стар приятел, който го изпълни с топлина. На-
кара го да забрави болката, пулсираща във вените му,
белезите, опъващи кожата му, тежестта на годините,
натрупана в костите му. Почувства се отново млад,
докато гледаше чудовището пред себе си. Понесен към
вечността на крилете на чиста, неподправена и съвър-
шена омраза.
– Добър вечер, рицарю – каза студенокръвният.
Умрял бе като съвсем младо момче. Може би на пет-
найсет или шестнайсет години и затова все още прите-
жаваше онази крехка андрогинност*, типична за периода
преди възмъжаването. Ала само Бог знаеше на колко
години бе всъщност. Върху бузите му се мяркаше едва
доловим намек за цвят, големите му кафяви очи бяха
обрамчени от гъсти златисти коси, а върху челото му
внимателно бе нагласена малка къдрица. По кожата му
нямаше пори и беше бледа като алабастър, ала устните
му бяха неприлично алени и бялото на очите му червене-
еше. Чудовището току-що бе яло.
Ако убиецът не беше наясно с истината, вероятно би
решил, че нещото изглежда почти живо.
Облечено бе с тъмен кадифен редингот със златни
бродерии. Върху раменете му беше наметната пелери-
на от гарванови пера, чиято яка бе вдигната нагоре и
ограждаше врата му с ред лъскави черни остриета. На
гърдите му беше извезан гербът на кръвната му линия –
два еднакви вълка, беснеещи на фона на луни близнаци.
Тъмни бричове, копринени шалче и чорапи и лъснати до
блясък обувки допълваха цялостната картина. Чудовище
в кожата на аристократ.
То стоеше в средата на килията, макар че вратата
все още бе здраво заключена. Притискаше дебела книга
между белите си като кост длани, а когато проговори,
гласът му прозвуча по-сладко от приспивна песен.
– Аз съм маркиз Жан-Франсоа от кръвната линия
Шастон, историк на Нейна Милост Марго Шастон,
Първа и Последна с това име, Неумираща императрица
на вълците и хората.
Убиецът не каза нищо.
– А ти си Габриел дьо Леон, последен от Сребърните
светци, наричани още среброносци?
Убиецът на име Габриел запази мълчание. Очите на
нещото се разгоряха като пламъчета на свещи в ти-
шината, въздухът сякаш стана лепкавочерен и гъст.
За миг изглеждаше, сякаш Габриел е застанал на ръба
на пропаст и единствено мразовитото притискане на
тези рубинени устни към гърлото му е в състояние да
го спаси. Усети как настръхва, как кръвта му невол-
но кипва, щом си го представи. Копнежът на пеперуда,
привлечена от пламъчето на свещта, която умолява
огъня да я погълне.
– Може ли да вляза? – повтори чудовището.
– Ти вече си вътре, студенокръвни – отвърна Габриел.
Нещото сведе очи към мястото под колана на Габриел
и му се усмихна многозначително:
– Винаги е по-учтиво да се пита, рицарю.
То щракна с пръсти и желязната врата зейна ши-
роко. Влезе красива робиня, облечена с дълга черна ка-
дифена рокля с корсет. Талията ѝ бе тънка, а около
врата ѝ бе вързана дантелена панделка. Дългата ѝ чер-
веникава коса беше сплетена на плитки, усукани над
очите ѝ като вериги от полирана мед. Може би бе на
около трийсет и пет, също като Габриел. Достатъчно
стара, за да бъде майка на чудовището, ако то беше
обикновено момче, а тя – обикновена жена. Тя обаче
бе понесла кожено кресло, тежко колкото нея самата,
което постави със сведен поглед и без капчица усилие
до студенокръвния.
Очите на чудовището не се отлепяха от Габриел,
който също го наблюдаваше втренчено.
Жената внесе още едно кресло и малка дъбова масичка.
Постави креслото до Габриел, а масата помежду им и зас-
тина встрани като монахиня, сключила ръце за молитва.
Габриел забеляза белезите върху гърлото ѝ, издайни-
чески дупчици под дантелата около шията ѝ. Изпита
безкрайно презрение, от което кожата му настръхна.
Жената беше пренесла стола, сякаш без да усеща те-
жестта му, ала сега, в присъствието на студенокръв-
ния, едва дишаше. Бледите ѝ гърди се надигаха бурно над
корсета като на девица в първата ѝ брачна нощ.
– Мерси – подхвърли Жан-Франсоа от кръвната линия
Шастон.
– Аз съм ваша покорна слугиня, господарю – промълви
жената.
– Остави ни сега, любима.
Робинята погледна чудовището в очите. Бавно прока-
ра пръсти нагоре по гърдите си, до млечнобялата извив-
ка на шията и…
– Скоро – заяви студенокръвният.
Устните ѝ леко се разтвориха. Габриел осъзна, че пул-
сът ѝ се е ускорил при тази мисъл.
– Да бъде волята ти, господарю – прошепна тя.
И без дори да погледне към Габриел, направи реверанс
и се измъкна от стаята, оставяйки убиеца насаме с чу-
довището.
– Да поседнем? – попита то.
– Ако нямаш нищо против, предпочитам да умра
прав – отвърна Габриел.
– Не съм тук, за да те убия, рицарю.
– Тогава какво искаш, студенокръвни?
В мрака се разнесе шумолене. Движението на чудови-
щето бе недоловимо за обикновеното човешко око – в
един момент бе застанало до креслото, а в следващия
вече седеше на него. Габриел го наблюдаваше как изтупва
несъществуваща прашинка от ръкава на редингота си
и оставя книгата в скута си. Съвсем дребна проява на
сила – демонстрация на мощ, целяща да предотврати
евентуални отчаяни прояви на смелост. Но Габриел дьо
Леон убиваше неща като това тук от шестнайсетгоди-
шен и много добре знаеше кога го превъзхождат.
Не беше въоръжен. Беше капнал след три безсънни нощи.
Беше още изгладнял, обкръжен от неприятели и плувнал в
пот от абстиненцията. Дочу гласа на Грейхенд*, някогаш-
ния си учител – ехо от миналото, също като трополене-
то на сребърните токове на ботушите му по каменните
плочи на „Сен Мишон“: „Първи закон: Мъртвите не могат да
убиват Мъртви“.
– Сигурно си жаден.
Чудовището измъкна от редингота си кристално ши-
шенце, по чиито фасети проблясваше приглушена свет-
лина. Габриел присви очи.
– Просто вода, рицарю. Пий.
Габриел познаваше тази игра – любезност, предлагана
като прелюдия към изкушението. Само дето усещаше
езика си като шкурка. И макар че и всичката вода на све-
та не би могла да утоли истинската жажда, бушуваща в
него, той грабна шишенцето от призрачно бледата ръка
на чудовището и изля глътка на дланта си. Кристално-
чиста. Без мирис. Нито следа от кръв.
Изпи я, засрамен от облекчението си, но въпреки това
изцеди в устата си и последната капка. За онази част
от него, която беше човек, тази вода беше по-сладка от
всяко вино или жена, които някога беше вкусвал.
– Ако обичаш. – Очите на студенокръвния бяха остри
като парчета строшено стъкло. – Седни.
Габриел не помръдна.
– Седни – заповяда нещото.
Габриел усещаше как волята на чудовището го при-
тиска, а тъмните му очи сякаш ставаха все по-огромни
и по-огромни, докато не се превърнаха в единственото,
което виждаше. В това имаше сладост. Почувства се
като пчела, неистово привлечена от едва разцъфнали
цветчета, обсипани с капчици роса. Габриел усети как
кръвта му пак кипва и се насочва надолу. Ала в съзнание-
то му отекна гласът на Грейхенд:
Втори закон: Да се вслушаш в думите на Мъртвите е все
едно да ги вкусиш.
Затова Габриел остана неподвижен, твърдо стъпил на
краката си. Чудовището се усмихна едва доловимо. Тън-
ките му пръсти пригладиха една златна къдрица, падна-
ла небрежно върху онези негови кърваво-шоколадови очи,
и забарабаниха по книгата в скута му.
– Впечатляващо – рече то.
– Де да можех да кажа същото – отвърна Габриел.
– Внимавай, рицарю. Може да нараниш чувствата ми.
– „Мъртвите са зверове, които изглеждат като хора и
умират като дяволи.“
– А… – Нещото се усмихна ледено. – Четвърти закон.
Габриел се опита да прикрие изненадата си, но коре-
мът му се преобърна.
– Oui* – кимна студенокръвният. – Запознат съм с
принципите на вашия орден, Дьо Леон. Онези, които не
се учат от миналото, страдат от бъдещето. А, както
вероятно би могъл да си представиш, бъдещите нощи
представляват доста сериозен интерес за неумиращите.
– Върни ми меча, пиявице. Да ти покажа колко неуми-
ращ си в действителност.
– Колко старомодно… – Чудовището се взря замис-
лено в дългите си нокти. – Заплаха.
– Обет.
– „И тук, пред погледа на Бога и седмината му мъче-
ници, аз се кълна – цитира чудовището. – Нека мракът
узнае името ми, нека трепери в отчаяние, щом го чуе.
Дордето той гори, аз ще съм пламъкът. Дордето той
кърви, аз ще съм острието. Дордето той съгрешава, аз
ще съм светец. И ще съм сребро.“
Габриел усети прилив на нежна, отровна и пагубна
носталгия. Сякаш бяха минали векове, откакто за пос-
леден път бе чул тези думи, прокънтели сред процеж-
дащата се през стъклените витражи на „Сен Мишон“
Молитва за отмъщение и насилие. Обеща-
ние към бог, който никога не се бе вслушвал истински.
Но да ги чуе на място като това, от устата на един
от тях…
– О, в името на Всемогъщия, седни – въздъхна студе-
нокръвният. – Преди да си се строполил.
Габриел усещаше как волята на чудовището го при-
тиска. Вече цялата светлина в стаята се бе концентри-
рала в очите му. Почти можеше да долови шепота му, зъ-
бите, които гъделичкаха ухото му и обещаваха сън след
най-дългия път, хладка вода, която да отмие кръвта от
ръцете му, и топъл, тих мрак, в който да забрави фор-
мата на всичко, което бе дал и загубил.
Ала в мислите му изникна лицето на неговата дама.
Цветът на устните ѝ, когато я целуна за последен път.
И продължи да стои неподвижно.
– Какво искаш, студенокръвни?
Последният дъх на залеза се бе оттеглил от небето,
а ароматът на отдавна умрели листа лепнеше по езика
на Габриел. Желанието вече беше на път да се смени с
потребност. Жаждата прокара студени пръсти по гръб-
нака му, разпери черни криле около раменете му. Колко
време беше минало, откакто беше пушил? Два дни? Три?
Мили боже, би убил собствената си майка за едно
дръпване…– Както вече ти казах – отвърна студено-
кръвният, – аз съм историк на Нейно Величество. Пази-
тел на родословието Ӝ и управител на библиотеката Ӝ.
Фабиен Вос е мъртъв, благодарение на деликатната ти
намеса. Сега, когато другите Дворове на Кръвта започ-
наха да превиват коляно, моята господарка се е насочила
към съхраняването. И така, преди да умре последният
среброносец, преди и последният спомен за вашия орден
да бъде положен в необозначен гроб, моята бледа импера-
трица Марго реши да прояви своята безкрайна щедрост
и ти дава възможност да говориш.
Жан-Франсоа изви в усмивка червените си като изца-
пани с вино устни.
– Тя иска да чуе историята ти, рицарю.
– Твоят вид няма представа как да се шегува, нали? –
подхвърли Габриел. – Явно в нощта, в която умрете,
оставяте чувството си за хумор да гние в пръстта. За-
едно с онова, което минава за скапаната ви душа.
– Защо ми е да се шегувам, Дьо Леон?
– Животните често си играят с храната си. Ей така,
за забавление.
– Ако моята императрица искаше забавление, писъци-
те ти щяха да се чуят чак в Алет.
– Колко старомодно… – Габриел огледа замислено из-
почупените си нокти. – Заплаха.
Чудовището килна глава на една страна.
– Туше*.
– Защо да пропилявам последните си часове живот,
разказвайки история, за която никой не дава и пет пари?
За вас аз съм никой. Нищо.
– О, стига де. – Нещото повдигна вежда. – Черния
лъв? Човекът, оцелял в алените снегове на Огюстен?
Който изпепелил хиляди от моя вид и опрял Безум-
ното острие в гърлото на самия Вечен крал? – В гласа
на Жан-Франсоа се долавяше неодобрение и раздразнение,
подобно на учителка, която гълчи непокорен ученик. – Ти
си бил най-великият от своя орден. Единственият, кой-
то все още е жив. Мантията на скромността не приляга
на тези твои тъй широки рамене, рицарю.
Габриел наблюдаваше студенокръвното, което лави-
раше между лъжите и ласкателствата подобно на вълк,
доловил отчетливия аромат на прясна кръв. През цяло-
то време размишляваше върху въпроса какво наистина
иска нещото и защо още не го е убило. И накрая…
– Става въпрос за Граала – осъзна Габриел.
Лицето на чудовището беше толкова неподвижно,
че изглеждаше изваяно от мрамор. Ала на Габриел му се
стори, че забелязва леко потрепване в тъмния му поглед.
– Граалът е унищожен – отвърна то. – Защо би ни
пукало все още за онази чаша?
Габриел килна глава на една страна и започна да ци-
тира:
„От съд свещен струи светлина свята,
ръката на вярващ ще внесе ред на земята.
Мъчениците седем отправят взор от небесата,
един смъртен най-сетне ще прокуди тъмата.“
Хладното кискане на нещото отекна по голите ка-
менни стени.
– Аз съм летописец, Дьо Леон. Интересува ме исто-
рията, а не митологията. Задръж голите си суеверия за
пред стадото.
– Лъжеш, студенокръвни. „Да се вслушаш думите на
Мъртвите е все едно да ги вкусиш“. И ако дори за миг си
вярвал, че ще предам…
Гласът му затихна, а след това съвсем замлъкна. Ма-
кар че чудовището на пръв поглед изобщо не бе помръд-
нало, вече протягаше към него едната си ръка. А там,
върху снежнобялата му длан, лежеше стъкленица с черве-
никавокафяв прах. Сякаш някой беше натрошил и смесил
шоколад и сухи розови листенца. Изкушението, което
Габриел знаеше, че рано или късно ще се появи.
– Подарък – рече чудовището и махна запушалката.
От мястото си Габриел усещаше миризмата на из-
сушена кръв, стрита на прах. Гъста, наситена и мед-
но-сладка. Ароматът ѝ го накара да настръхне. Устните
му се разтвориха във въздишка.
Наясно бе какво искат чудовищата. Наясно бе, че ако
вкуси веднъж, ще копнее за още и още. И въпреки това чу
гласа си, с който сякаш говореше някой друг, много от-
далеч. И ако всички години и цялата поета кръв не бяха
разбили сърцето му още преди много, много време, то със
сигурност щеше да се разбие точно в този момент.
– Изгубих си лулата… В Шарбур, аз…
Студенокръвният извади от палтото си тънка кос-
тена лула и я постави заедно със стъкленицата върху
малката масичка. А после намръщено посочи с жест сто-
ла отсреща:
– Седни.
И най-накрая Габриел дьо Леон, окаяникът, се подчини.
– Заповядай, рицарю.
Преди да се усети, лулата вече бе в ръката му. На-
тъпка я с лепкавия прах, като трепереше толкова сил-
но, че едва не изпусна наградата си. През цялото време
студенокръвният не сне очи от ръцете на Габриел с
белезите, мазолите и красивите татуировки по тях.
На дясната ръка на среброносеца бе изрисуван венец от
черепи, а на лявата – плетеница от рози. Думата „Т Ъ
Р П Е Н И Е“ беше изписана на пръстите му точно под
кокалчетата. Мастилото тъмнееше на фона на бледата
му кожа, по края на буквите проблясваше металическо
сияние.
Среброносецът отметна кичур дълга черна коса от
очите си, докато потупваше палтото си и кожените си
бричове. Обаче те, естествено, бяха взели огнивото му.
– Имам нужда от огън. Или фенер.
– Имаш нужда.
Мъчително бавно студенокръвният притисна тънки
пръсти до устните си. На света останаха единствено
те двамата, убиецът и чудовището, и лулата в трепере-
щите ръце на Габриел.
– Хайде тогава да поговорим за нуждата, среброно-
сецо. Причините нямат значение. Нито пък средствата.
Моята императрица изисква да разкажеш историята си.
И така, можем да си седим тук като дребни благород-
ници, докато ти се отдаваш на гнусния си порок, или
можем да се оттеглим в някоя затънтена стая на за-
мъка, където дори дяволите се страхуват да стъпят.
Така или иначе, моята императрица Марго ще си получи
историята. Единствено не е ясно дали ще я изречеш шеп-
нешком, или с писъци.
То беше победило. Сега, когато лулата беше в ръката
му, нямаше измъкване.
Изпитваше изгаряща носталгия по ада и същевре-
менно се страхуваше до болка да се върне.
– Дай ми проклетото огънче, студенокръвни.
Жан-Франсоа от кръвната линия Шастон отново
щракна с пръсти и вратата на килията проскърца. От-
вън чакаше същата робиня, с фенер в ръце. Светлината
очертаваше само силуета ѝ: черна рокля, черен корсет,
черна лента около шията. Би могла да е дъщерята на Га-
бриел. Или майка му. Или съпругата му. Нямаше никакво
значение. Единственото важно нещо беше огънят, който
носеше.
Габриел бе по-напрегнат от опъната тетива на лък.
Смътно възприемаше неудобството на студенокръвното
заради запаления огън, мекото като коприна съскане на
дъха му между острите зъби. Ала точно в този момент
не се интересуваше от нищо, освен от онзи пламък и от
тъмната магия, която щеше да го последва, от кръв през
прах и дим до блаженство.
– Донеси го тук – заповяда той на жената. – Бързо,
веднага.
Тя постави лампата на масата и за пръв път го пог-
ледна в очите. Бледосиният ѝ поглед му проговори, без да
е проронила и думичка.
„И смяташ мен за поробена?“
Беше му все едно. Ама изобщо не го вълнуваше.
Опитни ръце, които подрязват фитила, нагласят пла-
мъка на идеалната височина и ароматът на маслото се
разнася из въздуха. Осезаемата горещина от огъня, про-
низваща студа в кулата. Държеше лулата на съвършено-
то разстояние, така че прахът да се превърне в пара. В
корема му запърхаха пеперуди, когато се започна: онази
върховна алхимия, онази мрачна магия. Кръвта на прах
вече бълбукаше, цветът се топеше и се превръщаше в
аромат, в сладостното ухание на святокорен и бакър.
И Габриел притисна устни към мундщука, по-страст-
но, отколкото някога бе целувал жена, и… о, мили Боже,
който си на небесата… всмукна.
Заслепяващ огън изпълни дробовете му. Обгърна го
рай, заля съзнанието му. Той вдиша кървавата пара и
се кристализира, разпадна се. Усети как сърцето му се
блъска в ребрата като птица в клетка от кости, как
членът му се налива с мощ и изпъва кожените му бри-
чове, а лицето на самия Бог е само на още една дръпка
разстояние.
После погледна в очите на робинята и осъзна, че тя е
ангел в земен облик. Искаше му се да я целуне, да я изпие,
да умре в нея, да я грабне в прегръдките си, да прокара
устни по кожата ѝ, а зъбите му да се раздвижат във вен-
ците, да усети как обещанието тупти точно под дъгата
на челюстта ѝ, как пулсът ѝ бие като ковашки чук под
езика му, жив, жив…
– Рицарю.
Габриел отвори очи.
Беше на колене до масата, а лампата хвърляше тре-
переща сянка под него. Нямаше представа колко време е
минало. Жената беше изчезнала, все едно никога не е била
тук.
Чуваше вятъра навън, един глас и десетки гласо-
ве; шепнеше тайни по керемидите, виеше проклятия в
стрехите и шушнеше името му през клоните на черните
и оголени дървета. Можеше да преброи всяка сламка на
пода, да усети как всеки косъм по тялото му се изправя,
да подуши миризмата на стара пръст и нова смърт и
пътищата, които бе извървял, по подметките на боту-
шите си. Всяко чувство беше остро като меч, счупено и
окървавено в татуираните му ръце.
– Кой…
Габриел тръсна глава в отчаян опит да улови думи-
те, които му убягваха – все едно сироп, който изтича
измежду пръстите му. Бялото на очите му бе станало
убийствено червено. Той погледна към шишенцето, което
отново се бе озовало в дланта на чудовището.
– Чия кръв… е това?
– На моята благословена дама – отвърна чудовище-
то. – Моята мрачна майка и бледа господарка, Марго
Шастон, Първа и Последна с това име, Неумираща импе-
ратрица на вълците и хората.
Студенокръвният гледаше пламъка на фенера с мека,
изпълнена с копнеж омраза. От някакво влажно кътче на
килията бе изплувал блед като череп молец и сега се вър-
теше около светлината. Порцелановобледите пръсти се
сключиха върху стъкленицата и я скриха от погледа му.
– Ала нито една капка повече няма да стане твоя, до-
като не ми дадеш историята си. Така че я разкажи, и то
като на дете. Изхождай от предположението, че онези,
които ще я прочетат след хилядолетия, не знаят нищо
за това място. Защото думите, които ще пресъздам вър-
ху пергамента, ще продължат да съществуват, докато
я има тази неумираща империя. И хрониката ми ще е
единственото безсмъртие, което някога ще познаеш.
От гънките на палтото си студенокръвният измъкна
дървена кутия, върху която бяха резбовани два вълка и
две луни. Извади отвътре дълго перо, черно като онези
около шията му, и постави малка бутилка върху подла-
кътника на креслото си. После потопи перото в масти-
лото и вдигна тъмните си, изпълнени с очакване очи.
Габриел си пое дълбоко дъх. По устните му лепнеше
вкусът на червен дим.
– Започвай – нареди вампирът.
Илюстрациите в книгата са черно-бели.
