Трябва да продължиш да търсиш: Хю Хауи за „Силоз“
Хю Хауи, автор на бестселър поредицата „Силоз“ и изпълнителен продуцент на едноименния сериал по AppleTV+, разговаря с RogerEbert.com за това как основните темите в историята – какво се казва на хората и на какво ги учат, внезапно са особено актуални и защо той харесва както древни техники за навигация и много малко технологии, така и свръхнапреднали технологии от рода на ChatGPT.
Знаеше ли колко актуална ще бъде проблематиката в тази поредица предвид заглавията в медиите всеки ден, свързани с това какво позволяваме на хората да знаят и какво искаме да държим скрито от тях?
Знаеш ли, това е лудост – в момента е много по-актуално, отколкото когато го написах. И ми се иска това да не беше вярно. Когато си писател на дистопии, се надяваш, че близкото бъдеще ще погледне назад и ще каже: „Това е отживелица“. Така че определено не съм се надявал на подобен развой. Но мисля, че отдавна се пише за много от тези неща. Спомням си как четях Джордж Оруел през 1984 г. и си мислех: „Това е толкова глупаво; хората ще си спомнят кои са враговете им. Не можеш просто да им кажеш на следващия ден и те да променят мнението си“.
Израснах по време на Студената война и баща ми беше ревностен републиканец. Мразеше руснаците. А сега републиканците харесват Русия. Така че тези проблеми са универсални и за съжаление, вероятно винаги ще бъдат актуални. Но със сигурност е вярно, че тази история излиза в чудесен момент, за да говорим за истината, доверието и вярата в това, което виждаме на екраните.
Когато се зае да говориш за това как трябва да изглежда сериалът, имаше ли някакъв конкретен детайл, който беше много важно за теб да бъде пресъздаден правилно?
Пресъздаването на стълбището. Декорите са вторични спрямо героите. Трябва да се увериш, че кастингът е перфектен и че мотивацията на актьорите е вярна на първоизточника. Ако получиш тази ДНК, тогава можеш да измислиш много други неща. Но макар да не ми се иска да го призная, стълбището е централен елемент за историята. То буквално се намира в центъра и книгата наистина разчита на него, а сериалът като нейно продължение също разчита на това стълбището да се направи правилно, да има пространство около него и да е достатъчно голямо, за да е място на действието.
Витото стълбище е много тематично. То е ДНК. Просто навитата спирала на човечеството. И хората, отговорни за силоза – които и да са те – смятат, че могат да разбират и контролират хората. Стълбището напомня, че същността ни е неизменна. Героите са отговор на опита човешката природа да бъде променена или пренебрегната. И не мисля, че подобно нещо може да ни се размине. Именно тук е трябвало да се справим подобаващо.
Две от характеристиките на хората, които ни отличават от другите животни, са чувството за хумор и любопитството. И наистина няма как да спреш хората да искат да знаят онова, което се опитваш да скриеш от тях.
Тази идея ми допада. Заложена е в същността на героите в тази история. Именно тя кара Алисън, Джордж, Жулиета и Холстън в крайна сметка да се превърнат в проблем за хората начело и в герои за всички останали.
Къде си отраснал? Какъв беше като малък?
[смее се] Човече, вероятно сестра ми и майка ми трябва да отговорят какъв съм бил. Трудно ми е да бъда обективен. Израснах в провинциална Северна Каролина. Баща ми беше дребен зърнопроизводител, така че имаше стотици акри земя, която обработвахме. А майка ми беше учителка. Звучи доста необичайно, но това е всичко, което някога съм познавал.
Израснах в гората, като изследвах поточета с кучето си и четях ненаситно. Не мислех, че мога да бъда писател, защото смятах, че се изисква някакво специално одобрение. Но като малък се влюбих в „Играта на Ендър“ и щом разбрах, че Орсън Скот Кард е от Северна Каролина, си казах: „Леле, може би мога да се справя“. Бях на 12 и мечтаех за това. И тъкмо бях спрял да съм книжен червей и бях започнал да пътувам, да плавам насам-натам и да трупам множество житейски преживявания. По-късно успях да превърна някои от тези преживявания в два романа.
Имаше ли учител, който особено да те е вдъхновявал?
Отидох в колеж в Чарлстън, щата Южна Каролина, за да уча физика, и в първия си час по английски професорът ми, д-р Денис Голдсбъри, промени живота ми. Беше много труден учител и първия ден каза на всички: „Ако сте тук, за да получите отличен, направо си вървете. Няма да получите отличен на нито едно задание, освен ако не оставя заданието ви, не отида до прозореца и не се просълзя“. И беше ужасно сериозен. Беше толкова груб. И аз веднага се влюбих. Казах си: „Искам да впечатля този човек“. Записах всеки курс, който водеше. И накрая ми каза: „Вие не сте специалист по физика. Вие сте специалист по английски“. И смених специалността си.
Интересен ми е другият ти живот – на моряк, разчитащ на традицията, дори на древните системи за навигация. Едно от нещата, които са толкова завладяващи в „Силоз“, е какви технологии включваш – с някои разполагаме и ние, а други са по-напреднали – и какви не позволяваш героите ти да имат.
Нарекох лодката си „Уейфайндър“, защото изпитвам голямо уважение към полинезийските изследователи, които са се установили на всички тихоокеански острови с много примитивна технология, но с много напредничаво мислене и техника. Толкова е нелепа идеята, че са плавали надолу по течението и са заселили островите, защото са се изгубили. Те са били опитни навигатори и моряци. И това наскоро беше доказано от изследователи, които обиколиха света с традиционно построен кораб, използвайки само техниките за навигиране. Така че аз много уважавам човешкото любопитство. Нашият мозък е изключително впечатляващ. И ако се върнем назад във времето, ще видим какво биха могли да направят хората само с много свободно време и мислите си. И така, ние си казваме: „Как са успели да построят пирамидите? Как са могли да преплават Тихия океан?“. А те са били точно като нас. Просто не са били толкова разсеяни от социалните мрежи и са успели да направят някои доста невероятни неща – като например да използват звездите, температурата на водата, която ти казва за теченията и къде се намираш, посоката на вълните, дали виждаш птици, или не, в каква посока пътуват, образуването на облаци. Облаците се образуват над земни маси. Така че е невероятно какво можеш да постигнеш. Ако не знаеш тези неща, всичко е шум. Но ако ги разбираш, всъщност е сигнал.
Как реши каква технология ще имат хората в историята? Разпознаваме някои неща, други са по-усъвършенствани от наличното понастоящем, но до голяма степен това, с което разполагаме в момента, не съществува в техния свят.
Страхотна смесица, нали? Има неща, които са отвъд нас, и неща, които са примитивни. Човек всъщност научава причината зад тези решения на много късен етап в поредицата, така че ще отнеме известно време, ще минат още няколко сезона, преди да обясним това в сериала. Но каквото и да се е объркало на Земята, хората, които са го преживели, не искат то да се повтаря, така че се опитват да скрият от оцелелите технологиите, върху които хвърлят вината. И това може би е опит да помогнат на човечеството, но да се надяваме, че няма да му помогнат твърде много, защото не искаме да свършат там, където са се озовали последните хора.
Разсъждавал си много над технологиите. Какво мислиш за изкуствените интелекти като ChatGPT?
Това е най-впечатляващото нещо, което съм виждал – дори повече от интернет, повече от смартфона. Не знам да имаме еквивалент. Може би CRISPR, може би някакво секвениране на ДНК. Но това е напълно различно от всичко досега. Наскоро бях на конференция с наистина умни хора, на която се бяхме събрали, за да говорим за AI, роботика и машинно обучение, и всички имаха чувството, че аргументите им са необосновани, сякаш досега сме знаели какво крие бъдещето, но вече не сме толкова сигурни. Живеем във възхитително време, защото смятам, че каквото и да мислим за технологиите, в момента виждаме най-посредствената им версия. Така че когато хората си казват: „Е, ние можем да направим еди-какво си, но изкуственият интелект не може“, те вероятно няма да са прави в момента, в който завършат изречението. Все още нямаме достъп до нещата, които са в лабораторията.
Освен това изкуственият интелект се развива толкова бързо, че ще трябва да започнем да помъдряваме със същата бързина, с която напредваме по други начини в технологиите. Трябва да започнем да водим повече и по-смислени разговори за това какво означава да си човек, как да се отнасяме един към друг и каква е нашата етика. Защото законите на Азимов за роботиката вече не са фантазия. Хората трябва да решават тези проблеми сега. И мисля, че е изключително вълнуващо. Не смятах, че ще доживея да го видя с очите си. И е страхотно да си част от това.
Надявам се, че мъдростта е свързана със знанието – смесица от знание, интелект и опит. И тези алгоритми черпят от нашите колективни знания. Мисля, че в колективната ни мъдрост има мъдрост. Ето защо за мен е толкова странна идеята, че тези неща ще станат по-умни от нас и следователно са зли. Занимавал съм се доста с ChatGPT-4. И когато му задавам въпроси, това ми дава много мъдрост и много повече EQ, отколкото IQ. И така, можете да му кажете терапевтични неща като: „Имах тежък ден на работа“. Просто ще си измислям и това ще ми даде удивителен отговор, показващ, че може не просто да направим нещо, което е по-умно от нас, а и което е по-мъдро от нас.
Има една игра, наречена го, в която алгоритъмът DeepMind на Google направи ход, за който всички казаха, че е чисто майсторство. Алгоритъмът няма как да го е научил – това не беше човешки ход и беше гениален. И хората, които знаят играта го – въпросното го трябваше да бъде неразрешимо, а впоследствие доказахме, че не е – ахнаха при вида на този ход. Разпознаха неговата гениалност, но не разбраха откъде идва. И очевидно хората, които действително се занимават с такива големи езикови модели, виждат някои нововъзникнали свойства, които, изглежда, не идват просто от повтарянето на неща, които са чули. Мисля, че именно така функционираме. Креативен ли съм? Аз съм смесица от всички истории, с които съм пропит през годините, а резултатът е нещо различно. Но мисля, че от това ще произлязат креативност и иновативност, а не просто нещо, което ни повтаря.
Харесвам заглавието, защото се отнася до физическия и информационния силоз.
Когато първоначално ми хрумна историята, си имах работа със силози. Стенният екран стъпваше на идеята как информацията ни се филтрира и какво причиняват тези ехокамери на нашата психика, особено ако непрекъснато ни заливат с лоши новини. Та цялата работа се свежда до метафората, че живеем чрез екраните си, не излизаме и не виждаме света, не говорим с хора, с които не сме съгласни, не предизвикваме себе си и своите възгледи за света.
Отплавах за Куба в края на 90-те години, преди тя да бъде отворена за американците, и там открих нещо, което беше съвсем различно от света, за който ми бяха разказвали. Известно време бях доброволец в социална кухня в Бронкс, а тогава нещата бяха наистина трудни, Декейтър Стрийт беше наистина бурна част от света. На улицата попаднах на деца, които искаха да играят футбол с мен. Гледах как младежи се влюбват по праговете. В Куба животът беше жизнен, свеж и нов. И започнах да си мисля: „Човече, ако тези неща не са били истина, какви други лъжи са ми наговорили?“. И това беше голямо вдъхновение.
Трябва да продължиш да търсиш под повърхността. И това е целта на този сериал. Ще видите, че героите просто продължават да търсят. И човече, нещата стават все по-луди и по-луди.
